четвъртък, 26 септември 2013 г.

Любов с поетеса (за последен път)

Пламен Дойнов

Когато стана дума, че тя е писала поезия и още пише,
май стана нещо: поруменя, потрепна и за миг умря,
чух - вгъна слънцето у себе си, смали се във четиристишие,
чух - миглите й литнаха от притеснение над старата игра:

- Аз пиша като всички - каза тя - дори не пиша,
записвам сънищата си със лявата ръка,
със дясната напипвам някакво сърце във гърлото си, дишам
и слушам, после пиша, дишам, пиша и така...
Срамувам се, не съм писателка, по-скоро пея,
това е занимание следобедно, не знам защо,
тогава знам, че мога цялото си тяло да разлея,
разголвам сребърното си бедро, издигам го като...

- Бедро като какво? - усмихвам се от стара кинолента.
- Като крило на президентски самолет! - се смее тя
и двамата забравяме завинаги за президента,
и литваме навътре в нас, по хлъзгавата карта на нощта.

И вече аз не пиша, вече тя не пише,
тя само диша, само дишам, диша...

1 коментар:

behrin каза...

:)
Поех въздух и аз!
Благодаря!