А излизат нощем вампирите от ковчезите и се греят на лунната светлина. Може да ги мислиш за някакви психари, но всъщност те са толкова сговорчиви, а половината от тях са толкова стари, че Луната се отнася с тях точно като с деца. Така отдавна ги познава всичките. А защо Луната не пуска поетите при вампирите, ще попиташ. Тъй, да ги обрече на смърт. Поети и вампири… Да бе, и всякакви щуротизми ще почнат да се случват в клана на вампирите, ужас просто! А на Луната безсмислици, меко казано, не са ѝ нужни. Стигат ѝ веднъж годишно вещиците с непроизносими имена, дето се събират на екватора.
Но веднъж изпод земята излезе къртица. Посреднощ. Луната ѝ прошепна „Защо не спиш?”
Къртицата я погледна през слънчевите си очила, на които едното стъкло беше счупено и викна: „Угасвай, дяволско Слънце! На теб говоря, разфърфурена звезда такава!” И още, и още подобни гадости избълва срещу ѝ, толкова, че цялата Луна се покри с петна. Така обидно ѝ стана. И след това се обърна и си тръгна, а къртицата (мислейки си, че това е Слънцето) продължаваше да препуска подире ѝ и да вика „Притрябвал ми е ден! Слънцето даже се скри от мен, толкова съм страшна!” Здраво се възгордя, демек, къртицата. И припълзя обратно под земята.
А на Луната изведнъж ѝ стана приятно. Помислиха я за истинско Слънце. Нищо, че всъщност не беше.
Поети, а вие зарежете и най-дребното си желание да наричате Луната Слънце, докато не ви е превърнала във вълци до един!
и като иде реч за поети... :))
Няма коментари:
Публикуване на коментар