Пътуване към... детството
Малък принце, отвори ми – аз съм.
Най-накрая ти открих планетата!
Пътьом се опитах да лунясам –
не намерих паркинг за каретата.
На Луната вече не е същото...
Много я възпяваха поетите
и я пренаселиха със къщи –
всичките парцели са заети.
Не остана място за принцеси,
дето са проспали младините си.
Само им предлагат на концесия
някакви броени дни...
Аз обаче си направих сметката.
Колко му е да сменя планетата –
няколко изтъркани подметки,
а Луната просто ще ми свети
да намеря пътя към градината,
за която толкова съм слушала...
Даже и след хиляди години,
даже сред пресипналата суша
щях да я открия – РОЗАТА!
Малък принце, отвори ми – аз съм,
и прости, ако изглеждам грозна.
Дълъг беше пътят. И... пораснах.
***
Монолог на Пенелопа
(с едно наум за Одисей)
Най-силната вода в света
са женските сълзи.
Дж. Морли
Разплака ме... Сълзите ми изгряха
след хиляди безлунни залези.
Просветна! И очите ми видяха
една любов сред толкова омрази!
Едва тогава ѝ повярвах, че е моя –
„най-силната вода” не я удави.
Не е достатъчна да пламне Троя,
но е достойна да не я забравя!
Едва тогава проумях сълзите си –
те прилив са за твоя кораб от Итака
(за лодките брегът ми беше плитък).
Разбираш ли защо си ме разплакал?!
***
Аз съм ти...
Аз съм спомен, но идвам навреме,
настоящето щом боледува –
само доза от мене да вземеш
и почти си се излекувал.
Аз съм някакво тайно причастие
след изкупените ти грешки –
нереалност, представа за щастие
в подредения ритъм на днешното.
Аз съм твоето бъдеще всъщност –
непризнатата ти мечта,
при която за спомен се връщаш...
Просто аз съм ти свободата!
Няма коментари:
Публикуване на коментар