от Весела Димова
Любовта бе милувка, в очите ни скрита
между тъмни молитви и светла печал...
Любовта бе докосване на душите ни.
Любовта бе началото...
Любовта беше бяла магия за двама.
В труден миг - премълчана раняваща дума.
Любовта беше всичко, което остана
отвъд разума и отвъд безумието.
Любовта бе отрекла пространствата близост.
Любовта бе усмихнато детско креватче...
Любовта е изпраната мъжка риза,
която прегръща вятъра...
*****
Красавице,
не обвинявай звяра,
че ден за ден живее
без надежда.
Че с девет ключа
портите затваря
към миналото...
И не го поглежда.
Не го упреквай,
че не хваща вяра
на сладки думи
от случайни хора.
Че огън зъл
душата му изгаря
и мрази всяка
евтина престореност.
Не го вини
за черната магия,
която го е скрила
в чужда кожа.
Такъв го приеми -
като стихия.
И честно го обичай.
Ако можеш...
*****
Обичай, принце, своята русалка...
Обичай я —
преди да е успяла
косите си от злато да отреже,
да изплете от тях рибарски мрежи
и в нежен плен душата ти да хване.
Обичай я —
преди да е успяла
във мидени черупки да заключи
сълзите си... И после океанът
със перли рибите си да нахрани.
Обичай я —
преди да е успяла
да те разлюби и да си отиде,
да се превърне в островчета пяна
и да потъне някъде във тъмното.
Русалките умират на разсъмване...
Няма коментари:
Публикуване на коментар