96.

Живял нейде по белия свят един обикновен вълшебник.
Всеки път, когато изперял дрехите си, те сменяли своя цвят.
Затова веднъж, когато дънките му станали розови, той решил да не излиза навън.
Може би защото се страхувал, че хората ще си помислят нещо за него.
А по принцип, той не се страхувал съвсем от нищо.
Било му все едно. Съвсем. Съвсем пре-все едно. И за хората му било все едно.
Но, бидейки такъв съвършено безумен нихилист, той съвсем нихилистично творял чудеса.
Без да се замисля за последствията, целите и средствата.
Не вълшебник, а някакво стихийно бедствие!
Ето, например - отива на гости и боядисва тапетите в друг цвят.
Или изрича над аквариума с рибката заклинание за летене.
И рибката лети...Бедничката...Не бих и завиждал. В общи линии - такъв откачалник бил вълшебникът.
Първоначално познатите му се изумявали от магийността му, а после просто им омръзнала.
Или свикнали с нея.
И го приемали такъв, какъвто е. Това е нещо, за което много хора си мечтаят цял живот - да бъдат възприемани такива, каквито са. А него да го възприемеш, било лесно. Истински приказен персонаж!
Веднъж при него отишъл синът на негов познат.
-Чичо вълшебник!
-М-м-м?
-Наистина ли ти е все тая?
-Абсолютно наистина, малкия.
-А ако пусна тухла върху крака ти?
-Ще ме заболи. Защо си толкова добър, малък?
-Нееее! На теб ще ти е все едно!
-Е, ще ми е все едно че си ми стоварил тухла на крака и ще ме боли. Всичко е точно.
-Чичо вълшебник!
-М-м-м?
-Ами ако ти изям закуската?
-Какво?
-И това ли ще ти е безразлично?
-Все едно ще ми е, момчето ми.
-Ух и тииии...А ако умра?
-За какво?
-Ами не зная. За нищо. Просто така.
-Хм...
-Пак ли ще ти е все тая?
-Виж сега каква е работата. Тухлата, да допуснем, мога да я избегна или да я строша, крака си
мога да го скрия или да го обуя в нещо здраво. Закуската си мога да я изям през нощта, преди
да съмне. А твоята смърт нито става за бягане, нито за разбиване, нито за криене, нито
за ядене, освен ако не смяташ да се отровиш с кисела краставица. Да я обуя, обаче, мога.
-В обувки?
-Във време.
-Как така?
-Е, сега си жив, нали, малкия?
-Повече от жив, чичо вълшебник!
-Ето в това време аз ще я обуя.
-Ох, нищо не разбирам...
-Ами то е все едно...Все едно не е то. Кракът ти не изчезва, когато го обуеш в обувка.
-Нее...Ясно, нещо си тъжен такъв един днес, чичо вълшебник. И не разбирам какво ми
обясняваш. Извълшебствай ми една торба с чупа-чупс, моля. Какво ти коства?
-Малко чудеса! Ето, малкия. До скоро.
-До скоро!
Живял нейде по белия свят един обикновен вълшебник.
Той изпирал дрехите си и всеки път те променяли цвета си.
За това когато всяка дреха станела черна, той забравял, че му е все едно и обувал старите обувки на времето. Отивал на улицата. Две години назад. Или месец. Или ден. Или нощ.
Имало на света един обикновен вълшебник. На него му било пре-все едно. Почти.

[all your brains belong to us]