Морето е човек, забравил нещо.
То тръгва към брега и пак се връща.
Припряно мачка синята си дрешка,
джобовете си трескаво обръща.
И ето че на пясъка се пръсват
вместо стотинки - мидени черупки.
Но магазините отварят късно,
а в тях какво ли може да се купи...
Човекът е море. Но той не знае
и в себе си да плува се опитва.
Ветрец, мечта и лодка взел под наем,
безгрижно плъзва се по мисъл плитка.
Животът е море. Но и смъртта е.
С морето вече всичко е сравнено.
Разкриха вече всичките му тайни.
А пък морето хич не го е еня,
защото е човек, забравил нещо.
Все тръгва към брега и пак се връща.
"...С кого и в колко утре имам среща?
Заключих ли добре вратата в къщи?
Къде отивам? Кой съм аз? Забравих...
Морава, мор, морал, морфин, умора...
Мърморя ли? Е, спирам. Но тогава
кой ще усети тихата ми м о р е с т ?
Бях бурно вчера, казвате? Не помня.
Обърнах кораб? Как успях самичко!"
...Въздъхва то, оглежда се бездомно.
Морето е човек, забравил всичко...
ГРАД
Този град пак затваря ме в себе си,
своя въздух ме учи да дишам.
Но накриво май хвърлен е жребият
и по навик се чувствам излишен.
А зад щори, решетки и зидове
зад брави, катинари и кучета
някой чака да кажа: „Аз идвам",
сетивата си за да отключи.
Той седи с шепа разкази в скута си,
сън бродира, крои пълнолуние,
рони дъжд, в магистрали се лута,
трети зелник предлага на лудия.
Книжни птици гнездят сред косите му
и хвърчило опъва ръцете,
а душата му драпа по сипея
да открие най-странното цвете.
Той ли, тя ли, светец или грешник —
аз го търся. Сега зная само:
в многохиляден град ще се срещнем
като в тясна килия за двама.
Няма коментари:
Публикуване на коментар