ПУНКТУАЦИЯ
Как може да свърши внезапно
нещо, дето не е започнало?
Аз ще се върна обратно.
Ти остани при точката.
Тя е голяма и кръгла
като луната в тополата.
Гледай ме как си тръгвам
и не ме спирай, моля те.
Даже в гръб съм красива.
Може би даже повече.
Този костюм ми отива.
И женствено пеят токчетата ми.
За гледане не се плаща.
И улицата е дълга.
В окото ти с нокът дращи
ръбът на първия ъгъл.
Точно зад него е пътят ми.
И той е еднопосочен.
Ако две крачки пристъпиш -
имаш шанс за многоточие...
***
Любовта ми към тебе, мили,
е като дума, казана не на място,
като плач на безсилие,
като кон пред празна ясла.
И е съвсем непотребна
в деня ти, препълнен догоре.
Върти се около тебе –
кученце, вързано в двора ти.
Ближе ти ръцете предано,
гледа те все в очите,
скимти жалостиво, бедната,
когато – в досада – я сриташ...
Изобщо – иска си своето,
не те оставя на мира.
Но се пази от деня, в който
сама ще си скъса синджира.
***
Небето плачеше -
есенно, сиво -
безнадеждно крещеше дъждът.
Ние с теб си отивахме.
Ние с теб си отивахме.
Без посока.
Без цел.
И без път.
Един влак мина
с вик през ръцете ми.
Болка падна като гръм -
изведнъж.
(Ах, защо ли изобщо се раждат поетите)
Между нас само дъжд.
Само дъжд...
Няма коментари:
Публикуване на коментар