Най- ...

От години съм тайно и силно влюбена в поезията на тази жена.  

Удоволствието, което стиховете ѝ ми носят е така огромно, че съвсем буквално го усещам физически - чувството е подобно на това, когато ям Линдор, или когато някой конкретен ме докосва по един особен начин на едно определено място и е... ами твърде неописуемо, за да се опитвам да го опиша. 

И така - Радост Даскалова

Госпожа Синя шапка

Тя сутрин събира звездите в тигана,
във който цвърчат две мекици,
от Млечния път наточва си кана,
със пет бучки песен на птици.
Простира искрящи мечти на терасата,
и глади им после дантелките,
в октави поръчва храна при бакалина,
в акорди бърбори с съседките.
Тя пее и капят от нейните пръсти
бонбони и пъстри локуми,
във супата-топчета цопват чевръсто,
с бълбукащи смешни муцунки.
Когато е тъжна, небето намръщено
напълва и шапката с облаци,
(доколко ги сресва с върха на чадъра си,
я гледат с дъжда през прозореца.)
А привечер тя, госпожа Синя шапка,
завързва деня да не бяга,
присяда на крайчеца на тишината,
и шапката е на тояга...
И само да вдигнете малко очите си
ще мернете някъде шапката,
и как госпожа Синя шапка намига ви
на две педи зад огледалото...

 Жената-цигулка

 Тя винаги плаче, когато звучи Piazzolla -
тогава е опната струна от клетка за птици.
Тогава седи на перваза и малка, и гола,
наронва живота си в шепичка гладни трохици

Минават през нея сезони,
                         вибрации, хора.
И тя ги бележи със звук, както те я бележат -
една вокализа за хляб и отворен прозорец,
готова да храни крила с резонанс на надежда.

А толкова малко й трябва, че няма да стигне
дори на врабче да се разчирика от ситост -
ръката, която умело по нейните мигли
изсвирила би най-прекрасната,
                              чистата квинта.

Тя още очаква, приседнала там, на перваза
И струните в нея пропяват на вятъра зимен.
Жената-цигулка не е всеизвестен Amati,
но е инструментът,
                   на който и Господ би свирил.




Извънземен

 Една ръка със седем пръста
лежи ми върху дясното сърце...
не искам да умирам непоръсен
от синьо слънце тук, под чуждото небе...
Как искам в бягащите гъби
да се протягам с трите си очи...
Обратно времето във воя скръбен
не искам в мене до мъгливо да горчи...

Да се цедя на гладни капки
по плоски храсти, яздещ бавен сън,
неискан, димен, до венци нахапан...
И за какво? За нечие изящно "Бръм!"...
Да можех да не се търкалям,
да крача, както мога го насън,
и гръдната ти кост да ме погали,
където името си драсках с объл трън...

В дома си да се върна дето
звънят на пясък стъклени стени...
а сини грудки цъкат стара песен
за вирус в декомпресия с обратен спин...
Една ръка със седем пръста,
и две сърца... Не съм за този свят!
Сълза от третото око откъсвам -
разбрах... Родините неистово болят.