Таня Пенчева
Все такава любов ли ще ме връхлита -
сто библейски потопа се изляха върху ми,
небесата сто пъти на прах се разбиха,
и не стигаше въздух...
и се давех сред думите...
Но защо, боже мой, всеки път оцелявах
и все имаше бряг, а на него - самотник;
сто спасени живота - и пак отначало -
сто отплували лодки. Целувки за сбогом.
Сто потопа над мен -
сто спасени удавници.
(Късно нощем как страшно
болят стоте рани.)
Ах, къде ли е Ной, синеокият странник -
да ме вземе на кораба си
и да остана.
***
Отива си. Отива си и плаче.
Прегръща те, но все пак си отива.
До прага има още седем крачки -
оттатък е земята на щастливите,
които населяват своя остров
и даже не усещат, че те има,
не те сънуват в юлските си нощи
и нямат кръв по устните от името ти.
Не я целувай - тя ще си отиде,
макар че седем крачки са безкрайност.
На твоя материк е само миналото,
отвъд е все пак някакво начало.
Ключът ще се стопи върху дланта й.
Остава миг - сега ако извикаш,
преди да е прекрачила през прага,
тя няма да си тръгне вече никога...
...със глас на нощна птица е вратата.
Две токчета през улиците пусти
заглъхват. И заплака тишината.
От името й свети кръв по устните ти.
***
Сама... сама...
Задъханият влак
повтаря злобното си предсказание.
От днес нататък - все сама, сама,
останала без нощи и без памет.
Сама... сама... сама до онзи ден,
във който ще застанеш пред
вратата,
от хиляди любови уморен.
И ще попиташ:
"Още ли ме чакаш?"
Няма коментари:
Публикуване на коментар