(заглавието на поста е от друго негово произведение. Просто ми хареса. И му отива.)
ДЪЖДОВЕ
"Вали...", от време на време повтаряше тя. Сигурно стоеше така от няколко часа. Едната й ръка протегната навън, леко свита в лакътя. Прозорецът, подпрян с дървено трупче, наподобяваше пациент в зъболекарски кабинет. "Вали... а още не мога да разбера тоя проклет дъжд мъжки ли е, или женски...!", продължи тя, обръщайки рязко главата си ту към мен, ту към дъжда. "...от женските дъждове много бързо ми подгизва ръката. Става някак бледа и чужда. Не си я познавам. Отричам се от нея пред всички, после я слагам на топло в джоба, все едно нищо не е било. Мъжките дъждове са съвсем различни. Понякога ми нарязват ръката до кръв, след това гузни се превръщат в най-тихото и прекрасно ръмене. Как да им се разсърдя?! Как?!" След минутка мълчание тя затвори прозореца и започна да оглежда ръката си. "Не е ли странно?! Ръката ми е абсолютно суха!", възкликна тя, а на лицето й се появи детска усмивка.
ШАНДОР. НАСТРОЕНИЯТА МУ
"Есенясвам...!" - изтърсваше той по средата на някой разговор, тогава всички знаеха, че ще стане ненадейно мил с уличните котки, а от джобовете му месеци наред ще стърчат сухи кленови листа и пера на гугутки.
БЕГЛЕЦЪТ
Този път не се завърна. Пуснаха го от Мароко и очакваха да се върне до два месеца в Москва. Понякога така става с пощенските гълъби - просто им писва да си правят експерименти с тях и не се прибират никога при своите собственици. Още преди да отворят клетката, окото на пощенският гълъб потрепваше нервно. Това беше сигурен знак, че нещо ще се случи. Вместо за Москва беглецът отлетя за Венеция. Там се смеси с ятата улични гълъби на площад "Сан Марко". И сега без грешка можеш да го разпознаеш - едното му око не спира да трепти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар