14.

Ахил и костенурката

(малко различно-поетичен поглед върху любовта и един от парадоксите на Зенон от "Книга одиночеств" на Фрай и Горалик, превод - ужасен и мой :( )

Ахил казва на Костенурката: Изчакай малко, изчакай, моля те, почакай, обърни се към мен, завърти се, върни се, не върви към водата, не отивай и не ме води след себе си, аз няма да дойда, спри, погледни – аз падам, ела, подай ми вода, легни до мен на пясъка, позволи ми да си отдъхна, не ми достига въздух, пощади ме – говори Ахил – аз съм на предела на силите си, пощади ме и ми дай ден почивка, ден без задух, ден, в който от сутринта да си говорим за малките неща, да се сгушим заедно на възглавницата ти, да те заведа на зъболекар, да отидем на пазар, ден, в който да се хванем за ръце, когато асансьорът се залюлее, ден, в който няма да се страхуваме, че това, което започва хубаво – свършва лошо. Ден – казва Ахил – само ден и аз отново ще мога да съм силен, само ден – казва – и на мен отново ще ми е лесно да бързам, да се движа някак, да живея някак, да зная някак, че ти все още си тук, на една милионна от стъпката, на милиард години неспирен бяг, помниш ли ме – казва Ахил – аз съм този, който се задъхва след теб.
Костенурката казва на Ахил: Слушай, какво ти става? Всичко е нормално, разхождаме се, просто се разхождаме…какво те прихвана изведнъж? Виж каква раковинка, виж солта по ръбчето и…Хайде, давай да стигнем до водата, скоро можем да се къпем в морето, да кажем – след седмица. Слушай, почакай секунда, да събуя обувките си. Искам да си починат нозете ми, мисля, че е нормално.
Ахил казва на Костенурката: Това е ад на невъзможните за преминаване разстояния, адът на полукрачките, адът на изминаващото време, следите от изгаряния, адът на промяната на душите – продължава Ахил – и аз през цялото време не успявам, не те настигам и не забравям каква беше преди половин секунда, каква беше на предната крачка, каква беше когато минавахме провлака, каква беше на миналогодишния пясък, покрит със сняг, ето това ме побърква – казва Ахил – от това обезумявам, пробягах половината си душа, за да бъдем душа до душа с теб, душа в душа, но на всяка следваща крачка ти отдалечаваш душата си и аз вече оставам без дъх, а ти продължаваш напред , неразбирайки, без да заподозреш дори…И не, не те упреквам, нямам предвид да не продължаваш нататък, само че просто не разбирам аз как да продължа да живея занапред. Така трябва, знам, разбирам, това не може да бъде по друг начин, но ми се иска да те примамя (и себе си с теб) там, където ти беше с половин секунда назад, нищо че с това не мога да залъжа никого, нито себе си дори. Това е такава любов, при която и да се достигат и да се докосват сърцата, устните, воплите, пъпните връви, въобразявайки си, че ти и аз сме половинки на едно цяло, няма да можем да забравим, че въздухът издига стена помежду ни.* Аз разбирам – казва Ахил – че в това не може да има почивка и никаква снизходителност, защото това не ни е дадено за да ни е хубаво…за две глави на една възглавница, а за това, душата да търпи и да се задъхва, но без да отдъхва и точно заради това да не умира, и тогава – казва Ахил – разбираемо е, че на мен не ми се полага да полегна на рамото ти за отмора, а просто трябва все някак да се държа. Аз няма да те настигна – казва Ахил – няма да те настигна, и това, разбира се, ми е пределно ясно, но ще дойде миг и аз изведнъж ще разбера, че да продължа да бягам ще е нечестно, понеже още само крачка и ще се окажа пред теб и тогава всичко ще завърши, ще приключи, още само една крачка и ти ще останеш назад и ще бъде доста страшно, защото ще помислим, че изпитанието е преминато и всичко е решено, може да си шушукаме като приятели, да се храним от една чиния, да ходим в зоопарка и ще ни бъде леко да дишаме, след като всичко е отшумяло, и душата ще въздъхне тежко и ще престане да се страхува. Никога – казва Ахил – никога, разбираш ли, ни ден почивка никога, изпитанието – казва Ахил – е такова, че ти гониш, а после разбираш, че ако протегнеш ръка, можеш да хванеш това, което гониш…само че за какво ти е? Всичко, което можеш да вземеш от това пепелище е себе си. Много лесно е. И много страшно. Всичко, което получаваш като награда за това бързане е не ваканция с децата и не да прокараш пръст по Нейната длан, а само чернилка в гърдите и сигурността на крепостта на своите дрехи. Всичко разбирам – казва Ахил – но понеже вече не ме държат краката и сърцето ми ще изскочи от гърдите, пощади ме – казва Ахил – пощади ме, пощади ме, защото аз съм на предела на силите си, имай милост, дай ми ден почивка, ден без задъхване, смили се, моля те, направи така, че да мога поне с пръст да те докосна, моля те, просто искам да знам, че не съм се разминал с теб, не съм се пречупил, не съм се предал, не съм издъхнал!
Костенурката казва на Ахил: Хайде престани с това, нараняваш ме!

* Електроните имат електростатично поле, което отблъсква другите електрони, преди да са ги докоснали. Така че никой нищо не докосва.
("What the bleep do we know")